До мен седеше жена. Неизвестна. Но част от мен. Добрата ми част. Обичах я, въпреки, че не познавам обичта. Гледах пламъците, които се мятаха без никакъв синхрон и извън всякакви математически логики. Парченце хаос в подредената вселена. Същият хаос, който се бе вселил в мен от известно време и ме плашеше. Правеше ме различен, непредсказуем и неконтролируем.
- Започна - жената протегна ръка напред. Тримата обърнахме безлики погледи към града и видяхме сиянието. Мъжът разкърши рамене:
- Ще погледна - изправи се.
Зад нас, огромна купчина железа, пречупени в гротескна форма, три богоподобни туловища, наведени над главите ни, сякаш сме техни играчки. Едното бавно и мощно се издигна, мъжът беше на мястото на главата му, цели двайсет метра нагоре. Не гледах към него. Той беше завършил своя път и щеше да умре. Хванах ръката на жената без лице. Тя ме погледна и за момент се зачудих какво вижда. После каза:
- Да си вървим.
Изправихме се, обърнахме гръб на сивия град и тръгнахме. От тук започваше бъдещето. Миналото ни махна за сбогуване, после със замах посегна и направи огромна дупка в мен. Черна болка, която завинаги оставаше мой спътник.
Така трябваше да бъде...
Няма коментари:
Публикуване на коментар